Думата „шафран“ произлиза от старофренския термин от 12 век „safran“, който идва от латинското „safranum“, а „safranum“ идва от арабската дума „asfar“ която означава „жълт“. Последните ботанически проучвания показват, че шафрановият минзухар е познат още 3500 години преди новата ера в древната минойска култура на о. Крит. Съществуват древни фрески, които показват жени, събиращи шафран, на гръцкия остров Санторини. Данни за използването на шафрана има и в древните шумерска и персийска цивилизации. През вековете се разпространява в цяла Югоизточна Азия, а чрез арабите достига до Испания. Интересно е да се знае например, че Клеопатра се къпела във вана накисната с шафран като афродизиак преди любовните си срещи. Александър Велики пък използвал ваната с шафран като средство за оздравяване на бойните си рани, а след загубата на приятеля си Хефестион се успокоявал пиейки чай от шафран. Шафранът е използван и за текстилно багрило – особено в Китай и Индия (за оцветяване на дрехите на будистките монаси), както и в парфюмерията. Шафранът придава светъл жълто-оранжев цвят и характерен вкус на храните. Заради това той се използва широко в европейската, индийската, иранската и мароканската кухни. Шафранът например е една от необходимите съставки на испанската паеля и дава нейния характерен яркожълт цвят. По време на чумната епидемия  от 14 век търсенето на шафрана като лек се увеличило неимоверно и е трябвало да се внесе много шафран с венециански и генуезки кораби от южни и средиземноморски страни. Кражбата на една такава доставка подпалва продължилата 14 седмици „Шафранова война“. Отглеждането и търговията стигат и до Нюрнберг, където многобройните опити за фалшификация на шафран довеждат до създаването на кодекс, който глобявал, вкарвал в затвора и екзекутирал фалшификаторите на шафран.